Той бе амбициозен...

Той бе амбициозен... Неспособността му бе толкова голяма, че изяждаше и изпиваше всичко до което успяваше да се докосне, тъй че за него не оставаше нищо... Бе очарователен мерзавец... Желаеше да бъде желан, но не бе... В желанието му да постигне нещо на което не бе способен се мътеше неговата амбициозност... Всъщност редно е да кажем, че това към което се стремеше бе всякога грозно, болнаво и неугледно, като самия него впрочем... Нямаше вкус за красивото... Пред истината стоеше, като сирак... Недоумяваше, гледаше с неразбиране и премигваше плахо... Той бе жалък мизерник, лишен от достатъчно разум за да осъзнае и разбере жалката си и мизерна природа... Обноските му по същество курвенски, изцяло му прилягаха, имайки предвид какъв тлъст идиот беше... У дебелаците, често откриваме повече женственост и дамско лицемерие... Мисълта им също като тялото е била винаги тромава, грозна и невзрачна... А поради физическата си невзрачност и липса на симетрия те винаги са били отблъсквани от обектите на своите плътски желания... Това на свой ред ги прави не малко подли и хапливи... Хапливи мекотели... Жалки мижитурки, които и в подлостта си се виждаха неспособни да проявят мъжество... Такъв бе и нашият дебелак, препикаван и редовно тъпкан от всичко наоколо, негова детска мечта бе един ден да застане над всичко наоколо за да може да мъсти... Да изуе свлечените си гащи и да препикава всичко наоколо с келявата си малка пишка, която поради своята неугледност и нищожни размери допълнително усилваше раздразнението му... Както всички, така и той искаше да бъде „над...”... Да бъде уважаван... Да му бъде ръкопляскано... Както всички, така и нашият дебелак желаеше влагалищата, които го подритват сега, след време да скимтят подир него... Желаеше харем, макар и не официално... Искаше да бъде крал, да седи на трон и да има избор... Искаше да докаже на всички, които тичаха връз главата му, че той е много по-достоен и много по-способен от тях... Нашият дебелак искаше много... Искаше много, което нивга нямаше да получи... Но той вярваше, таеше големи надежди и почти беше убеден, че стрелката на часовника ще се завърти и за него веднъж..., било то рано или късно... Той бе амбициозен... Амбициозността му стигаше до там, че поведението му спря да се ръководи от думички като „чест” или пък... „достойнство”... Тия понятия сега се намираха в краката му и той не пропущаше сгоден случай да се изпикае върху им... Единственият му идеал бе титлата „крал”, но бидейки лишен от тая титла, бе лишен и от тоя „идеал”... Той бе човек без идеали... Той бе нашият дебелак... Ценности не познаваше..., а някои смятаха познавателните му способности за значително ограничени поради това, защото главният му мозък, казваха те, бил заменен от топка лой... Неголямата топка лой се търкаляла из кухата му глава произвеждайки странни звукови ефекти, които нашият герой вземал за „мисли”, породени от „здрав разум”... Такава била орисията му... Дали, човешката природа, може да надмогне човешкият жребий – тая питанка, му беше до немай-къде непозната... И въпреки това, дебелакът, до толкова обладан от амбицията си да доведе своето жарко дело до край и да стане най-накрая „най-...” , започваше да трепти като мимоза всеки път, когато чуеше думи като лакейство, угодничесто, блюдолизничество и пр... Не ще и дума да се каже, нашият възпълен червей бе лакей от висш порядък... Клякаше, ставаше, прегъваше се на две, пухтеше като разгонен пес и правеше кълбета напред-назад, умилкваше се и скимтеше, точеше лиги и лижеше анални отвърстия само-и-само да си го получи...ГОЛЕМИЯТ ХУЙ, ДА СИ ПОЛУЧИ... Та, отведнъж да си го завре в дупето... Па да се почувства значим и способен...и да спре да реве, искайки онова, което никога не можеше да получи...